Френският съд осъди лидера на основната опозиционна сила „Национален съюз“ Марин льо Пен да не заема публични длъжности в следващите пет години. Официалната причина за присъдата е, че Льо Пен е наредила на своите евродепутати да назначават само по един сътрудник, а останалите пари за дейности, които им се полагат от Европарламента, да отиват в сметката на партията й. Според френските медии разследването срещу нея е траело около 10 години.
По-всичко изглежда, че неофициалната причина за присъдата на Льо Пен е фактът, че тя е основният фаворит за спечелването на президентските избори във Франция през 2027 година. Едва ли партията на президента Макрон например е проверявана в продължение на 10 години за начина, по който нейните евродепутати разходват средствата, които получават за дейности от Европейския парламент. Впрочем публична тайна е, че партии от всички политически семейства често използват европарите за вътрешнопартийни дейности, но до момента срещу тях няма нито разследвания, нито присъди. Към това би трябвало да прибавим и абсурда, че един орган, който се състои изцяло от партийни представители, какъвто е Европарламентът, е заложил в правилата на работата си евродепутатите практически да не се занимават с партийна дейност. Само по себе си това правило е толкова лицемерно, че представлява далеч по-голям проблем за легитимността на европейската институционалност, отколкото ако беше разрешено партиите, които са представени на европейско ниво, официално да се финансират с евросредства.
Решението Марин льо Пен да бъде дисквалифицирана от президентската надпревара във Франция идва няколко седмици след ареста на основния опонент на турския президент Реджеб Ердоган Екрем Имамоглу и забраната срещу него да се кандидатира за президент на Турция на следващите избори. Това сходство на целите и действията на официалните власти във Франция и Турция обаче не се отчита по еднакъв начин от либералните медии и повечето от техните коментатори. Според тях, ако в Турция имаме втвърдяващ се авторитарен режим, то във Франция имаме независим съд. Ако протестиращите в подкрепа на Имамоглу са борци за демокрация, протестиращите срещу присъдата на Льо Пен са крайни националисти и заплаха за демокрацията. Ако има равно на това лицемерие, то може да бъде видяно единствено в публичната подкрепа на Москва за Марин льо Пен в тази ситуация. Защото едва ли Владимир Путин, който от години забранява на всички свои истински опоненти да се кандидатират за президентския пост, е човекът, който може да укорява френския съд, че е възприел неговите практики.
Големият проблем на казуса с Марин льо Пен е, че онези, които доминират френската политическа система, са стигнали до извода, че ако тя бъде отстранена от политиката, то ще бъде отменен и дълбокият разлом във френското общество, който поражда явления като Националния фронт. Според това елементарно мислене отстраняването на Льо Пен би спряло тенденцията на автентично отслабващата подкрепа за либералните партии. Не бива да забравяме, че в момента Националният фронт не управлява Франция единствено заради спецификите на френската избирателна система, която е мажоритарна в два тура. Това позволи на втория тур на последните парламентарни избори всички партии – от комунисти, през социалисти до либерали да се обединят срещу националистите на Марин льо Пен. Резултатът от това обединение е полулегитимно управление, чиито участници са обединени единствено от общия си противник и от нищо друго.
Трябва да се разбере, че Льо Пен е само израз на тенденция, която със сигурност ще намери своите нови проявления под формата на нови политически образи, които може да се окажат и далеч по-радикални от нея самата. Впрочем същото вероятно ще се случи и в Румъния, където изборите за президент бяха отменени, защото победителят Калин Джорджеску се оказа човек с антилиберални възгледи. Самият Джорджеску вече също е със забрана да се кандидатира за президент.
Въпросът, който избягват да си задават все по-авторитарните либерали, е, защо възникват явления като Марин Льо Пен, Калин Джорджеску, „Алтернатива за Германия“ и останалите формации и политици, които биват обявявани за антисистемни. Последното е официалният термин, с който бива обозначавана антилибералната тенденция. Защо все по-големи групи от обществата в Европа предпочитат да гласуват за антилиберални формации вместо за либерални? Либералният отговор е, че тези общоевропейски тенденции са плод на руската пропаганда, дезинформацията, фалшивите новини и всякакъв вид оправдания, които целят да неглижират големият проблем. А големият проблем на либерализма е, че той все повече предизвиква протестен вот в почти всички общества, в които е позициониран като държавна идеология. Превръщането на партии, които оспорват определени решения на либералния естаблишмънт, в антисистемни играчи и позиционирането им като противници на цялата политическа система е сред големите грешки на либералното доминиращо малцинство. Това е така, защото в невъзможността си да очарова, то започва да налага идеите си със сила, което го прави още по-нежелано от доминираните от него общества. Това, а не хора като Льо Пен и Джорджеску са голямата опасност за либералната демокрация. Защото няма как да има либерална демокрация, в която да не участват всички. Ако не участват всички, то това вече не е либерална демокрация. От тази гледна точка едва ли има по-големи удари срещу либералната демокрация от решенията на съдилищата във Франция и Румъния. Тук изключвам Турция, защото Реджеб Ердоган няма претенции да налага либерална демокрация.
Либералният аргумент, че едва ли не френският съд спасява Европа от Марин льо Пен, също изглежда достатъчно повърхностен и несъществен от гледна точка на историчността. Няма как един човек или група от хора да застрашат структура, която е автентично уверена в своите основания за съществуване. Ако бъдещето на ЕС е заплашено от определен политик, то причината за това е, че има критична маса от хора в европейските общества, които са загубили доверие както в европейските институции, така и в европейските елити. Увеличава ли доверието в Европейския парламент присъдата срещу Марин льо Пен? Убеден съм, че го намалява, защото е очевидно, че се проявява двоен стандарт.
И изобщо кой е истинската заплаха за ЕС и либерализма като негова държавна идеология – Марин льо Пен или атакуваните от нея групи от нелегални мигранти, които нямат нищо общо нито с европейския светоглед, нито с неговия културен фундамент, нито с неговия либерализъм? В „Изследване на историята“ Арнълд Тойнби стига до извода, че нашествията на представители на други култури и цивилизации, които слагат край на определена цивилизация, не предшестват, а само следват нейния упадък. Вече спряла да очарова своите съседи, тя се варваризира и вцепенява. От тази гледна точка явления като Льо Пен изглеждат като спонтанен и вероятно не толкова ефективен опит за връщане към онази отминала Европа, която не се страхува за своето бъдеще, а вярва в своя успех. Този опит вероятно ще бъде неуспешен не защото френският съд е решил да отстрани Льо Пен от политиката, а защото миналото, което Льо Пен идолизира, няма как да бъде съживено и превърнато в бъдеще.
