Току що прочетох една статия, според която д-р Уили Сун, известен астрофизик и аерокосмически инженер от Харвард, доказва съществуването на Бог чрез математическа формула.
Доколкото знам, той е едва третият учен след професор Пол Дирак и немския математик Курт Гьодел, които стъпват върху онтологичния аргумент на Готфрид Лайбниц и Анселм Кентърбърийски, за да развият тезата си. Гьодел, например, формализира този аргумент чрез модална логика (логика, която оперира с понятия като \\\”възможно\\\” и \\\”необходимо\\\”) в личните си ръкописи и прочутите писма до майка си.
Всички те използват „аргумента за фината настройка“, т.е. идеята, че законите и условията във Вселената изглеждат специално и прецизно подредени, сякаш с цел да позволят появата на живот. Това би трябвало да бъде почти невъзможно, защото промяна дори в една-единствена константа, като гравитационната или космологичната, би направила живота напълно невъзможен.
Не знам дали съществуването на Бог ме плаши или радва. Знам, че с остаряването все по-често се замислям за какво е всичко.
За какво живея. За какво се боря.
Знам едно – че моралният компас ми е най-важен. И че един ден, независимо дали ще отговарям пред някой за делата си, или не, съвестта ми ще бъде чиста. В свят, в който проституцията със съвестта е отдавна нормализирана (заради грантове или „правилна“ кариера), способността да се бориш със зъби и нокти за истината остава последният смислен акт на съпротива.
Наскоро писах за един британски учен, невролог, който ми каза, че най-големият бич на съвременния интелигентен човек на средна възраст е неговата тревожност. И че тази тревожност до голяма степен се дължи на един неочакван факт – минавайки 40-те или 50-те, той вече не може да си обясни смисъла на всичко. На живота. На смъртта. На всичко. Че младежкият устрем, непукизъм и дръзновение, вече не могат да игнорират смъртта, болката, загубата. И че има само три групи хора, които са пощадени от агонията на тревожността:
1) примитивите, чиято ценностна система започва и свършва с консуматорството, а хоризонтът им е следващият шопинг;
2) категоричните атеисти, които са приели, че след смъртта няма нищо и това не им носи морални мъки;
3) убедените вярващи, чиято върховна опора в живота е вярата. А тези, като мен, които се лутат между втората и третата група, са обречени да агонизират.
Разговорът ми остави много дълбок отпечатък. И мисля ли мисля каква е моята философия за Живота. За Смъртта. За Смисъла. Ние засега не притежаваме крайно обективно научно познание. Ние разполагаме само с фрагменти от него, и тези фрагменти не ни показват голямата картина. На базата на тези научни знания не можем да дадем отговор дали съществува свръхестествена причина за съществуването на този свят. Опциите са две – 1) Всичко е хаос, съвкупност от хаотични физикобиохимични процеси, брауново движение или 2) Всичко има някакъв висш смисъл, който остава невидим за нас. Още Питагорейците търсят този висш смисъл в математическите закони, които откриват, а по-късно немският математик Гьодел, в писмата до майка си, говори за някаква изумителна хармония, логика и дълбок смисъл в науката (физика и математика), които обяснява с присъствието на разумен първоизточник. Има безброй косвени доказателства, че нашата вселена не се е появила случайно, че може би има свръхестествен произход. Формулата на д-р Сун е още едно парченце от пъзела.
Не знам дали съвременният човек ще получи категорични доказателства за едното или другото. Затова, в крайна сметка, не му остава нищо друго, освен да намери своята собствена кота 0, да забие някъде знамето и да приеме, че това е неговият собствен мироглед. И или ще победи, или ще се подчини на Бога в сърцето си.
