Елен Ришар
А по-малко от 72 часа трансатлантическите отношения промениха характера си. И по всяка вероятност украинците загубиха войната. На 12 февруари 2025 г. американският министър на отбраната Пийт Хегсет даде старт на мирните преговори за Украйна. И веднага отстъпи пред двете основни искания на Москва: неприсъединяване на Киев към НАТО и потвърждаване на „новите териториални придобивки“, сиреч на руската анексия на четири украински региона, както и на Крим. На следващия ден, след дълга телефонна дискусия с Владимир Путин, Доналд Тръмп обяви намерението си да се срещне с руския лидер в Саудитска Арабия – без украинците и без европейците, – както и желанието си за скорошни избори в Украйна. После, на 14 февруари, в реч на Мюнхенската конференция американският вицепрезидент, вместо да говори по темата за Украйна, разкритикува европейските ръководители, че потискат стремежите на собствените си народи, като нарушават свободата на словото в социалните мрежи и анулират изборите в Румъния заради руска намеса (1).
В предходните седмици Доналд Тръмп бе предприел търговска офанзива с вдигане на митата за внос от Канада, Мексико и Европейския съюз и бе проявил експанзионистки намерения към Гренландия (2). Но вече не става въпрос за изнудване на „съюзниците“ да купуват повече оръжия или да ребалансират търговския баланс. Декларирайки, че САЩ няма да дадат гаранции за сигурност на Украйна, както и на европейските сили, които биха се разположили там, за да наложат спазване на евентуално прекратяване на огъня, Тръмп внесе съмнение относно американската солидарност в случай на нападение срещу страна – членка на НАТО. Без този свързан със сигурността елемент трансатлантическата връзка би се превърнала в чиста зависимост.
САЩ обаче са „инвестирали“ в Украйна по 35,3 милиарда долара средно годишно след 2022 г. (3). Това е много повече от даваните на Израел 3 до 5 милиарда всяка година преди 7 октомври 2023; равнява се на почти половината годишни военни разходи за Афганистан от 2001 до 2019 – средства, с които се финансираха военната окупация и преките операции. Следователно подкрепата за Украйна е нещо средно между помощта, която се предоставя на исторически съюзник в Близкия изток, и тази за ангажимент на място от свое име. Но това е без значение за Тръмп: войната в Украйна не е война на САЩ, а само война на бившия му съперник Джо Байдън…
Погрешни сметки
ОЧЕВИДНО тези мащаби на западната помощ са заблудили Киев, насърчавайки го да отказва преговори. През пролетта на 2022 г., още преди Западът да предостави своята военна подкрепа, украинската съпротива бе горда, че е провалила подклаждана от Кремъл операция за смяна на режима и е намалила териториалните загуби. След четири седмици боеве воюващите бяха близо до сключване на споразумение. В Истанбул Киев се съгласи на неутрален статут – с други думи, отказа се да влиза в Атлантическия съюз – и потвърди намерението си да не се сдобива с ядрено оръжие. В замяна Украйна се опита да получи доброволно изтегляне на Москва от териториите, окупирани след 22 февруари. Киев обаче се нуждаеше от гаранции за сигурност от страна на западните държави. Нещо, което те отказват. Борис Джонсън е в ролята на говорител на западната позиция. По време на посещение на улица „Банкова“, където се намира украинското президентство, британският премиер заявява, че никога няма да сложи подписа си до този на Путин; така че ще се предоставят оръжия, а не гаранции (4).
За известно време можеше да се вярва, че това е печелившият облог. След първата контраофанзива през ноември 2022 г. Киев си върна Херсон, град на десния бряг на Днепър. Еуфория. Думата „преговори“ стана табу. Да не се равняваш по украинските цели – за връщане със сила на границите от 1991 г. – означаваше сделка с дявола. Големите западни медии одобряваха украинския декрет от октомври 2022 г., забраняващ преговори с Путин, който трябваше да бъде изправен пред международното правосъдие за военни престъпления (5).
Втората украинска контраофанзива от юни 2023 обаче завърши с провал. Чрез печата американците започнаха да показват недоволството си: Киев прекалено щадял хората си, давал предпочитание на малки тактически удари по протежението на фронта, а не изпращал масово войници по руските минни полета, за да пробият отбраната на противника и да прекъснат сухопътния мост между Русия и Крим (6). Под натиска на Вашингтон през април 2024 г. Киев свали възрастта за мобилизация от 27 на 25 години, но отказа да слезе до 18 години през декември. Така рискът, предприет заради западните заклинания, трагично се провали. Човешката цена – стотици хиляди убити и ранени, се оказа безсмислена, както и жертвите, поискани от обществото (7).
В същото време за Русия логично нещата се развиваха обратно. Началото на нейната специална военна операция се превърна във фиаско. Руското разузнаване надцени подкрепата, с която разполага сред населението и елитите на Украйна. Армията затъна в предградията на украинската столица и не успя да завземе командните центрове на страната. Тогава Кремъл съсредоточи военните си сили в Донбас и Крим. Замислена като експедиционна и светкавична, тази война промени мащаба и характера си. Обявената през септември 2022 г. мобилизация предизвика вълна от протести и бягства от страната.
Хваната в капана на собствената си война, Русия влоши положението си от гледна точка на сигурността. Целта на нейната „специална военна операция“ беше да предотврати превъоръжаването на Украйна – преди Киев да си върне със сила проруските сепаратистки региони – и да спре експанзията на НАТО. Няколко месеца след началото ѝ Русия разпали патриотизма у противника си, към когото потекоха оръжия и подкрепа от Атлантическия алианс, увеличил се с две нови членки – Швеция и Финландия, а те самите пък граничат с арктическата зона, която е стратегическа за Москва. Европейците увеличиха своите батальони по източния фланг на Алианса, в това число и Франция, която дотогава се противопоставяше на тяхното разполагане за постоянно; силите за бързо реагиране на организацията се увеличиха четири пъти; продължи изграждането на новата американска противоракетна база в Полша, където военното присъствие на американците достигна десет хиляди войници. Вместо да намалеят, опасенията на Русия по отношение на сигурността се задълбочиха и поради непредвидената сила и единството на западната реакция. Залагайки на консолидирането на своята отбрана зад Днепър, Русия успя все пак да стабилизира фронта. Териториалното напредване, както и завземането на Бахмут през май 2023 г. стана с жертването на голям брой военнослужещи в страна, където и без друго има демографски спад.
Макар Русия да показа военни слабости, устойчивостта на нейната икономика изненада. Централната банка бе натрупала достатъчно резерви, за да се справи при финансов сблъсък със Запада. Тя ефективно подкрепи рублата и спаси банковата система, въпреки замразяването на нейните авоари в Европа и в САЩ. Колкото до енергийните санкции, те се обърнаха срещу европейските им автори. Покачването на цените на газа компенсира загубата на обемите, доставяни на Стария континент, докато Русия преориентира своите продажби на изкопаеми горива към Азия (8). Провалът на стратегията за изолиране стана очевиден. Защото макар Москва да бе принудена да се обърне към „държави парии“ – като Северна Корея и Иран, за да получи оръжия и войници, икономическите партньори, заинтересувани от по-ниските цени на енергоносителите ѝ, не липсват. Страните от БРИКС (Бразилия, Русия, Индия, Китай и Южна Африка) се страхуват от наказателната финансова ярост на Вашингтон срещу Русия и превантивно задълбочиха сътрудничеството си, за да дедоларизират своята търговия. През 2024 г. организацията прие пет нови страни членки, и преди всичко Обединените арабски емирства, ключов участник в новите мрежи на руския петрол.
С избора си да преговаря на четири очи с Москва Тръмп предлага изход за Кремъл. Американският президент като че ли издига Русия като нов приятел. Подновяване на преговорите за разоръжаване, обещание за реинтегриране в Г7 и в крайна сметка вдигане на санкциите – отстъпките, засега устни, са зашеметяващи. Макар американският президент да ги посмекчи през следващите седмици, трансатлантическата солидарност изглежда в голяма степен подкопана.
Тези декларации могат да приключат една геополитическа ера, започнала през 1949 г. Тогава, веднага сред Втората световна война, американците създават Атлантическия алианс, за да наложат надмощието си над половин Европа, докато другата половина се присъединява към съветския лагер, а след това, през 1955 г., към Варшавския договор. В края на 80-те години на миналия век обаче последният съветски ръководител Михаил Горбачов, оглавил една изтощена от надпреварата във въоръжаването страна, прави едностранни и неорганизирани отстъпки. Той се съгласява с обединението на Германия и влизането ѝ в НАТО, без да получи писмени гаранции за неразширяване на западния алианс към Източна Европа. Така старият инструмент на сигурността надживява Студената война. А Европейският съюз, разширявайки се, остава здраво закотвен към Вашингтон. Макар че се обмисля за кратко през 1989 и 1990 г., никаква друга система за сигурност не се появява след разпадането на съветския блок. И докато руско-украинският конфликт отчасти се корени в тази пропусната възможност, неговото приключване чрез преговори днес води до руско-американско помирение зад гърба на европейците.
Двойно бреме
В Мюнхен американският вицепрезидент Джей Ди Ванс дори посочи едно ново стратегическо направление на САЩ: „Не е в интерес на Путин да бъде малкият брат в коалиция с Китай“ (9). Дали това не е връщане към триъгълната стратегия на американския президент Ричард Никсън, който през 1971 г. предприе сближаване с „малкия брат“ (по онова време Китай), за да изолира по-успешно главния си неприятел (СССР)? Ако това е „планът“ на Тръмп, той трудно ще сложи край на оста Русия – Китай. Наистина Китай се засегна от свършения факт на руската инвазия и укори Москва, че злоупотребява с ядрената заплаха, но не я лиши от своята подкрепа. Китай дискретно доставя необходимите технологии на руския военно-промишлен комплекс, като едновременно с това задълбочава военното си сътрудничество с Москва. Макар и небалансирана, тази връзка почива на едно солидно общо неприемане на международния ред, доминиран от САЩ след края на Студената война.
Колкото до европейците, те са в най-лошата ситуация. Отслабени от енергийната криза, която предизвикаха с отказа си (по искане на Вашингтон) от евтиния руски газ – а им предстои да пострадат и от търговската война, обявена от Белия дом, – те са приканени сами да се справят с последиците от западния провал в Украйна. В конфронтацията с Русия, доведена до ниво на възпламеняване, европейците изпразниха арсеналите си в полза на Киев и сега се готвят спешно да увеличат военните си разходи, т.е. да купуват американски оръжия. Вашингтон поиска от тях „да споделят тежестта“ на финансирането на Алианса. И ето че сега имат двойно бреме: да плащат за възстановяването на Украйна (което Русия на драго сърце ще остави на Европейския съюз), като същевременно се нагърбят и със собствената си сигурност. Сметката изглежда просто непосилна за европейските бюджети и предвещава разногласия.
Елен Ришар
(1) Вж. Беноа Бревил, „Изборна ликвидация“, Монд дипломатик, януари 2025.
(2) Вж. Филип Декамп, „Да подплашиш стадото“, Монд дипломатик, февруари 2025.
(3) „Ukraine support tracker“ (Проследяване на подкрепата за Украйна), Институт за световна икономика в Кил, 2024.
(4) Вж. Самуел Шарап и Сергей Радченко, „Преговорите, които можеха да сложат край на конфликта в Украйна“, Монд дипломатик, юли 2024; M. Volodymyr Zelensky s’emploie à nier le rôle qu’aurait ainsi joué M. Johnson (Володимир Зеленски се мъчи да отрича ролята, която е играл Джонсън); вж. Shaun Walker, „Zelenskyy rejects claim Boris Johnson talked him out of 2022 peace deal“ (Зеленски отхвърля твърдението, че Борис Джонсън го е разубедил да сключи мирно споразумение през 2022 г.), Гардиън, Лондон, 12 февруари 2025.
(5) Вж. например, „Soutenir l’Ukraine pour assurer la paix“ (Да подкрепим Украйна, за да осигурим мир), Монд, 10 януари 2023.
(6) Alex Horton и John Hudson, „US intelligence says Ukraine will fail to meet offensive’s key goal“ (Според разузнаването на САЩ Украйна няма да успее да постигне основната цел на офанзивата), Вашингтон пост, 17 август 2023.
(7) Вж. „Далеч от фронта украинското общество е раздвоено“, Монд дипломатик, ноември 2023.
(8) Вж. „Бумерангът на санкциите“, Монд дипломатик, ноември 2022.
(9) Bojan Pancevski и Alexander Ward, „Vance wields threat of sanctions, military action to push Putin into Ukraine deal“ (Ванс използва заплаха със санкции и военни действия, за да принуди Путин да сключи споразумение с Украйна), Уолстрийт джърнъл, Ню Йорк, 14 февруари 2025.
